Глупаците не растат сами. Необходимо е да бъдат поливани.
Томас Фулър

Когато висш магистрат и по-конкретно ръководителят на столичната прокуратура направи публично достояние оценката си за дейността на институцията, в която към настоящия момент самият той е първостепенен елемент, е уместно неспециалистите в благоволение да затаят дъх, а после, почтително запаметили мотамо изреченото, тутакси да го издълбаят върху гранитен обелиск, с цел интелектуално зареждане на идните поколения.

В края на м. май 2012 г. градският прокурор на София Николай Кокинов отчете като единствен недостатък на българската прокуратура липсата на достатъчно висока скорост на действието. И по-точно: „Статистиката сочи 97 % осъдителни присъди по делата, но явно всички са се вторачили в тези останали 3 %. Някой се вглежда в закъснелите влакове. Защо влаковете закъсняват? Ами защото релсите се изкривяват, личният състав се разболява. Единственото, което ни липсва, е по-високата скорост на локомотива“ – сподели с непросветеното българско население своето прозрение г-н прокурорът.

Но, както би се изразил който и да е благонравен английски джентълмен: „С цялото ми дълбоко уважение към Вас, сър магистрат, с Ваше позволение възпитано възразявам“. И не единствено на основание междинния доклад по механизма на сътрудничество и проверка на Европейската комисия от м. февруари м. г., където е изложено ясно и категорично, че не само наказанията за корупция на най-високите нива, също за измами и за организирана престъпност не са достатъчни, но и броят на самите казуси е ограничен.

Известно е, че статистиката е точен сбор на неверни събираеми. Именно чрез фокусирането под светлината на прожекторите на „минималните“ 3 % отхвърлени от съда обвинителни актове, г-н Николай Кокинов, в битността си на Софийски градски прокурор, се опитва да включи на автопилот лейката за поливане на алеята с глупаците. Докато те избуят интелектуално дотам, че да станат не адепти, а необратими зомбита на вярата, че ако все пак някой в страната ни си е заслужил напълно заплатите, то това са именно магистратите от прокуратурата. И като стана въпрос за възнагражденията, уместно е да бъде уточнено, че средната заплата в прокуратурата, като част от съдебната система, е най-висока в публичния сектор. За 2008 г. – още в началото на кризата, тя е над 2 000 лева. И оттогава не е намалявана. Заплащането след старта на кариерата е около 2,2 пъти по-високо от средната заплата в страната, което съотношение е колкото средното ниво за всички европейски държави. Но, което е показателно за елитарното структуриране на прокурорската гилдия, възнаграждението в края на кариерата обаче е сред най-високите в Европа по абсолютен размер, като според съотношението към средната заплата, висшите прокурори в България, между които и гореупоменатият Николай Кокинов, получават най-високо заплащане в Европа. Именно поради тази самонадута работна надница (съдебната сфера сама си определя щатните възнаграждения), която суверенът плаща на висшите прокурори, той заслужава да получи нещо много по-реално като противопоставяне на престъпността, отколкото да го разсмиват с небивалици. Смях за суверена, но смях през сълзи!

При това служебното натоварване на прокурорите в България не е по-голямо, отколкото в чужбина. На един прокурор през 2008 г. са били разпределени по-малко от 102 нови преписки годишно, докато във Франция например са близо 3 000. На сто хиляди жители у нас се падат само 870 наказателни дела, докато в държавите-рекордьори в ЕС – Испания и Кипър, броят им наближава и дори надминава 12 000. А и по брой прокурори на 100 000 души население – 19,9, България е сред водещите по този показател страни на европейския континент. Пред нас са само Литва – с 25,7, Латвия – 23, Молдова – 21,6 и Русия – 21,3. Но пък Финландия е с 6,2 прокурора на 100 000 жители, Испания – с 4,8, Исландия – 3,1, Франция – 3, Ирландия – 1,9.

Както е отдавна установено, добрата стока не се нуждае от реклама, но и рекламата не се нуждае от добра стока. Реалното съотношение на успеха към неуспеха в дейността на българската прокуратура не е никакъв случай рекламираното от градския прокурор на София 97:3. Цитираното изказване е тотална неистина. Това оспорване, което е изключително важно, получава по-долу своето доказателство! Всъщност неуспешнните досъдебни производства на 100 броя са далеч повече от три. Понеже Николай Кокинов оперира, твърде манипулативно, единствено с броя на досъдебните производства, които са завършили с изготвяне на обвинителни актове. А останалите? Ето, например през 2010 г. в прокуратурата са били образувани общо 11 544 досъдебни производства за престъпления против стопанството, престъпления против финансовата, данъчната и осигурителната система, както и за престъпления против държавни органи и обществени организации. От тях в съда са били внесени 4 858 прокурорски актове. Като отчетем, че на 100 прокурорски актове, внесени в съда 3 % са отхвърлени, то следва, че успеваемостта е 40,8 %. Откъдето следва, че неуспехът е 59,2 %. За 2009 г. съответните числа са: 8 845 образувани досъдебни производства, внесени в съда 3 528 прокурорски актове, успеваемост 38,7 %, неуспех – 61,3 %. За 2008 г. показателите са: 7 186 образувани досъдебни производства, внесени в съда 3 593, успеваемост – 48,5 %, съответно неуспеваемостта е 51,5 %. Необорим факт е, че неуспехът превъзхожда успеха, а резултатите назад по години до 2003 г., до която година Асоциацията за борба с корупцията в България разполага с информация, не са качествено различни. Уместен е въпросът: в коя друга професионална сфера обществото търпи такъв висок процент брак? Отговорът е известен – в никоя! Наистина който и да е прокурор може веднага да възрази, че по невнесените в съда досъдебни производства не е „имало достатъчно данни за извършени престъпления“. Ето, че ни сервират нова цистерна с вода за поливане и растеж на глупаци. Първо, една част от тези прокурорски преписки са прекратени не заради липса на достатъчно данни за извършено престъпление, а вследствие на изтичане на съответния давностен срок поради бавно извършване на съответното досъдебно производство. Г-н Борис Велчев беше напълно запознат с точния им брой, който той завари при поемането на мандата си. От порядъка на хиляди. Истината е, че цифрите са шокиращи. През 2007 г. се отчита например, че има 762 809 спрени наказателни дела, без да са приключили по същество. Дознатели, следователи и прокурори са мотали папките достатъчно дълго, за да не може да се търси наказателна отговорност. Някои от делата залежавали по чекмеджетата – забравени или скрити, са били отпреди 1980 г. До 2011 г. общият брой на прекратените завинаги дела срещу „неизвестен извършител“ поради изтичането на абсолютно всички срокове за давност е около един милион. Допълнително през същата тази година все още се водят около 660 хиляди дела, които са прекратени, но не завинаги, защото още не е изтекъл абсолютният им срок за давност. Колкото се отнася както за тях, така и до прекратените прокурорски преписки „поради изтичане на давностен срок“, малкото цунами за България би било, ако причината за това е недостатъчната професионална подготовка на n на брой прокурори. Голямо цунами би било, ако корупционни практики са напъхали под миндера неизвестен за българските граждани брой преписки, докато бацилът на давността ги докара до летален изход, или пък са клиширали стандартното заключение за „Липсата на достатъчно данни за престъпление“. Катастрофално наистина би било бедствието, ако този неизвестен брой х казуса не биват оформяни по една или друга причина като обвинителни актове, а оттам – и да достигнат до съставомерно претегляне в съда дали е налице престъпление или не, поради оказан политически натиск. Точно за такова незаконно вмешателство в работата на съда неведнъж информира обществеността говорителката на Съюза на съдиите в България Нели Куцкова. Би било пълна илюзия да се предполага, че прокуратурата е имунизиран от подобна намеса оазис. Реалната ситуация е диаметрално противоположна на идиличната, а и схематична картина, обрисувана от бившия главен прокурор Борис Велчев: „Ние не забравяме, че основната отговорност за досъдебното производство е наша и решението в крайна сметка е наше“. Колкото се отнася до акцентирания от страна на главния прокурор инстанционен контрол, както и процедурната възможност за евентуален съдебен контрол върху прекратяването на едно досъдебно производство, то той е възможен – поне теоретично –, само когато е правомерно да бъде конституирана потърпевша страна.

Не така обаче е поставен въпросът, когато са засегнати само интересите на суверена, в лицето на държавата. Тогава единствено прокуратурата е овластена да защити интересите на държавата. И не съществува никакъв действен извънинстанционен контрол.  Понеже който и да е български гражданин няма право за отнесе до съда например казуса с въвеждането на Симеон Сакскобургготски във владение на имението „Врана“ въз основа на подправен нотариален акт, за което прокуратурата си затвори очите. Или пък относно прекратяването на прокурорската преписка за укриването на данъци от фирма на бившата изпълнителна директорка на Българския спортен тотализатор Ирена Кръстева. Както и прекратеното досъдебно производство, свързано със злоупотребите в изразходването на средства по проект на ФАР „Екопътека Валявица“, в района на Сапарева баня. Също суверенът е лишен от правото да отнесе до съда прокурорската преписка за представянето на фалшиви болнични листове от страна на бившата директорка на държавния фонд „Земеделие“ Калина Илиева. Или за отхвърления сигнал за корупционни практики, свързани с членове на Висшия съдебен съвет. Както и за наличието на основателни съмнения относно изготвянето от 13-те членове на ДКЕВР, в качеството им на длъжностни лица, на официални документи решения, в които удостоверяват лъжливи факти и обстоятелства, послужили им като основание за неколкократно повишаване на цените на топлинната енергия. Също и за неподадения от страна на Бойко Борисов сигнал за предложен на негов важен сътрудник подкуп в размер на 20 000 000 евро! Преписката пък относно превеждането на 120 000 000 (sic! – няма грешка!), държавни пари от страна на един от заместник-министър председателите по времето на управлението на НДСВ в личната му сметка е обявена от прокуратурата за „секретна“ и прекратена.

Този списък на Асоциацията за борба против корупцията в България, съставян в продължение на повече от 12 години, е твърде дълъг. И ако е уместно тук да преценим чрез историческа ретроспекция ситуацията, то развитието е регресивно. Нали още в древна Атина институция – аналог на прокуратурата, не е съществувала. И така не е била налице възможността да бъдат корумпирани или подлагани на съответния натиск лицата, от които е зависело да бъде повдигнато или не обвинение за извършено престъпление, понеже такъв ограничен брой правоимащи не е бил институиран. Затова пък всеки от атинските граждани е имал право да възбужда и поддържа обвинение, в това число и в тези случаи, когато е засягало интересите на държавата или съществуващия правов ред. Тук е уместно да си припомним сентенцията на Сенека, че „Няма лекарство там, където това, което е било считано за порок, стане обичай“. Ето защо е наложително гордиевият възел за ограничения пряк контрол на суверена върху дейността на прокуратурата да бъде разсечен чрез участието на неправителствени организации като оторизирани да инициират съдебен контрол над прокурорски постановления за прекратяване на досъдебни производства. Когато пък инициатива от страна на НПО липсва, то по правилото за случайната извадка е наложително определен процент (10–20) от прекратените прокурорски преписки да бъдат подлагани на съдебен контрол. И тогава няма да бъде валиден принципът le droit c’est moi (правото – това съм аз) по отношение на прокуратурата. Като досъдебното разследване престане да бъде само восък в ръцете на висшите магистрати, от който те ваят нереални конструкции, в които мястото на закона е вакантно. А резултатите от съдебния контрол върху основателността за прекратяване на досъдебни производства се превърнат във важен критерий за кариерното развитие на прокурорите – в положителна или отрицателна посока, включително и освобождаване от длъжност. В противен случай не само, че дейността на прокуратурата ще остане в неотваряема черна кутия, но и механизмите й за социален неправомерен инженеринг през нарушение на законите в угода на олигархичните и партократични кръгове, биха запазили своя потенциал. Срещу съответни облаги за прокурорите – спомоществуватели. Тоест и занапред, както и понастоящем, прокуратурата чрез функционалната си легитимация не само, че няма да способства за социалния напредък на България, но ще генерира регрес.

Всичко това е възможно да бъде избягнато, само ако чрез непрестанен пряк натиск на суверена гражданското общество прекрати командировките на магистратите прокурори във вечните ловни полета, където те са отседнали на авджилък за глупаци.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България