Дори Бог не би могъл да промени миналото.
Агатон (447–401 г. пр. н. е.) – гръцки поет и историк.
Уви, и парламентарните избори на 12 май т. г. не трасираха към по-добро статуквото на властприлагането в България. По своята същност враждебно към българския народ. Въпреки щедрите обещания за участие на гражданското общество в управлението, дадени от партокрацията след оставката на лицето Б. Б. като премиер. Псевдоангажименти, заявени единствено заради принудата на уличните протести и подхвърлени като примамлива стръв за печелене на гласове.
Невъзвратимият уж процес за ограничаване на делегираната (представителна) власт в България – според манипулативните дитирамби на партократите – още преди да бъде стартиран, се озова върху стоп-трупчета, подпъхнати с ентусиазъм от четирите партии, представени понастоящем в парламента. Въпреки че съществува едно немногостранично епистоларно творение, наричано още и Конституция на РБ, където, в чл. 1, ал. 2, изрично е постановено, че „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“.
Още самото обстоятелство, че в основния закон генезисът на властта, тоест кой е суверенът в държавното устройство, е поставен на второ място, след дефиниране на формата на държавно управление, пояснява дори на социалните далтонисти в чия изгода го е произвела партократичната манифактура. В конституциите на Франция, Италия, Германия, първите им членове постулират целите на държавното функциониране и правата на гражданите, и чак след това е посочена формата на държавното управление.
Ето, например във френската конституция, още първият член след преамбюла провъзгласява принципа „правителство на народа, по волята на народа и за народа“. И по-нататък: „Националният суверенитет принадлежи на народа, който го осъществява чрез своите представители и посредством референдума“. Най-развитият модел в тази насока е швейцарската конституция, чийто основен принцип за функциониране на държавното управление е „народът е решил, народът има право“! Превъплътен в проведените 582 референдума от 1948 г. досега. Като повечето са с по няколко въпроса за произнасяне. И най-важното: каквато и да е промяна в конституцията задължително се одобрява чрез референдум. А не по партократичната схема, функционираща в България. Една част от основния закон може да бъде изменен чрез квалифицирано мнозинство от обикновено Народно събрание, а останалите членове – от Велико Народно събрание. Тоест винаги само чрез механизма на т. нар. „представителна демокрация“. Ето как партийната олигархия е заградила с минно поле прилагането на пряката власт на суверена дори спрямо самата конституция.
Напълно съзнателно основният закон у нас е пръкнат не в полза роду, а за да бъдат изцяло удовлетворени интересите на партократите и олигарсите, превърнали представителната демокрация в непресъхващо виме за собственото си облагодетелстване.
Именно затова над двадесет и три години след датата 10-ти ноември 1989 г. КПД-то на демокрацията у нас е далеч по-ниско от нивото, необходимо и достатъчно за функционирането на една демократична държава. Нали питателната среда за възникването и съществуването на досегашния партиен трайбализъм от страна на формациите, участвали в управлението, е налице само когато населението масово е поставено в положение на поданиците на Нейно Величество партокрацията, а не е активен участник в едно отворено гражданско общество.
Това е причината понастоящем да е в сила, съгласно чл. 12, ал. 2 от Конституцията на РБ: „Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии“.
В нито една от конституциите на страните с рационално държавно устройство, например САЩ, Германия, Франция, Италия, Испания, Япония и пр., няма член с подобно забранително съдържание. Има ли смисъл изобщо да сравняваме правата на българската партокрация, узурпирала като цяло държавното управление, с реалните права на сдруженията на гражданите?!
И аналогично на анекдота за малкото русначе, което, запитано какъв е бил Чапаев, отговорило: „Негър, нали бие белите.“, то сегашните платени рупори на партократичната прослойка – метасоциолозите, папагалстват, че уж била налице функционираща демокрация, понеже, виждате ли, имало процедура на „свободни избори“, и дори тук-там действали обществени съвети към изпълнителната власт. И те „несъмнено“ притежавали реално участие в дейността й.
В кое звено и на кой етап от изявите на властта? Дали в бюджетното планиране и контрола върху движението на паричните потоци? Никога!!! В светая светих на партокрацията – преразпределянето на парите на данъкоплатците, както и на останалите приходни пера в републиканския и общинските бюджети, простосмъртният гражданин извън партийните формирования (или в съюз с тях), не би могъл и да припари.
Точно за да не бъдат затворени шлюзовете на незаконното забогатяване на партокрацията и олигархията, борбата против корупцията в България, както неведнъж беше посочвано в мониторинговите доклади от Брюксел, куца едновременно и с двата крака. И ако съществува неотменна характеристика за годините на т. нар. „преход“, то е нежеланието на парламентарно представените партии да приложат комплексен подход за противодействие на корупционните практики. Заимстващ най-добрия чуждестранен опит.
Ето го обяснението защо получих категоричен отказ, когато още в края на 2007 г. предложих на ръководството на БСП цялостен проект, разработен от Асоциацията за борба против корупцията в България, за промяна на законодателството у нас, с цел омаломощаване на „сребърните аргументи“, тоест подкупите. Първоначално идеята беше посрещната уж положително от ръководството на „Столетницата“, но след по-малко от месец тогавашният секретар на Изпълнителното бюро на Висшия съвет на БСП Ивелин Николов визави ми съобщи, че „Това няма да се случи“. Понеже „премиерът среща много силна съпротива“.
– Тогава у мене възниква един въпрос. Щом като ръководителят на изпълнителната власт, разполагащ чрез Тройната коалиция и с парламентарно мнозинство, не е в състояние да реализира проект за ефективна борба с корупцията, за каквато настояват неведнъж и от Европейския съюз, то къде са реалните центрове на власт в България?
– Няма да коментирам – отговори Ивелин Николов. Пък аз си припомних еврейската поговорка, че една полуистина е равна на една цяла лъжа.
Всъщност този проект беше изчерпателен вариант на предложението ми, отправено по-рано в писмен вид до тогавашния кмет на София Бойко Борисов. За създаване на специално административно звено към общинската администрация за извършване на цялостен контрол върху провежданите тръжни процедури, така и спрямо стопанисването на цялата общинска собственост. А както ме информира на два пъти тогавашната секретарка на столичния кмет Ани Иванчева: „Предложението е върху бюрото на Бойко Борисов“. Че нали не беше проснато на жарко слънце, от дългото стоене не получи топлинен удар, но прашяса и ... остана без отговор. И съвсем логично по-късно последваха многобройни разкрития за неизгодно стопанисване на общински имоти и финансови ресурси от общинския бюджет.
Готов съм да се обзаложа с всекиго на каквото и да е, че и това Народно събрание няма да инициира необходимата законодателна матрица за ефективна борба с корупцията. По простата причина, че БСП, ДПС и ГЕРБ заедно имат 207 депутата или 86,25 % от всички народни представители. И трите партии, докато бяха на власт – за някои от тях това се случи неведнъж – не пожелаха да използват целия си потенциал, за да минимизират корупционните практики в България. Ето защо още по време на Тройната коалиция се появи черният виц: „Попитали от Брюксел един от нашите народни представители защо не се борят с корупцията. Понеже не са ни бутнали достатъчно! – отговорил той“.
Ето че постепенно напипваме нишката на Ариадна, за да излезем от лабиринта на загадката, дадена в заглавието. Тези, които ни управляват, в никакъв случай не са лидери. Тъй като най-важният аспект на лидерския характер е способността да вдъхновява с личен пример, дори това да означава просто да казва истината или да прави, какъвто е редно. Нито Станишев, нито Борисов, нито Доган са такива политически типажи. Понеже притежават в излишък дефицит от интелектуален, морален и волеви потенциал. Достатъчно е да се върнем към конгреса на БСП след загубата на парламентарните избори през 2009 г., и самопризнанията на не един или двама от делегатите на конгреса, че БСП се е превърнала в синоним на корупция, за да се запитаме: „Защо Станишев не поде кампания „Чисти ръце“ вътре в партията, на която беше ръководител? Нито тогава, нито когато и да е по-късно!
Прословутият подслушан разговор на Бойко Борисов с Ваньо Танов, с неговата инструкция „да не пипа Мишо Бирата“, както и всеизвестният хонорар на Ахмед Доган за „консултантски услуги“ по четири мегапроекта по време на тройната коалиция: хидровъзел „Цанков камък“, „Доспат“, каскада „Горна Арда“ и язовир „Тунджа“, са като стигма, изригваща презрение от страна на всеки родолюбив българин.
Виктор Юго ни остави една превъзходна максима за мотивация в света на политиката: „Фикс-идеите водят към лудост или към геройство“. Герой или луд, но не и меркантилен Волтеров герой. Меркантилистите не ги грози опасността да загубят разсъдъка си. Нито пък да бъдат споходени от шанса да им бъде наденат лавровия венец на славата за героизма им.
Понеже меркантилните тарикати всъщност са биологичните предтечи на съвременните компютри. Които винаги смятат бездушно финикийските знаци. Досущ нашенските властници, за които напълно важи афористичната мисъл, че „Ако видите български политик да скача през прозореца, може смело да скочите след него. Там долу някъде има много пари!“
Е, ако не можем да променим миналото, то бъдещето е възможно.
*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
